Данаил Радков
През 1928 г. от Петдесятното движение се отделя една голяма група петдесятни вярващи, предимно от Централна Северна и Северозападна България. Дълги години те са наричани “тинчевисти” по името на техния ръководител, Стоян Тинчев (1880-1965), който отначало бил методист и библейски книжар.
Причината за отделянето е нежеланието на тази група от вярващи начело с техния лидер да влязат в учредяващия се по това време Съюз на Евангелските Петдесятни църкви в България. Стоян Тинчев е убеден, че всяка организация и организиран начин на църковен живот е “човешко усилие”, което не е угодно на Бога, и което според него “спира благодатта и изопачава истината”.
Всъщност, до учредяването на СЕПЦ, инциирано и извършено от П-р Н. Николов, петдесятното съживление в България вече осем години “буксува” на едно място, изражда се в погрешни небиблейски практики, изпада в крайни и небиблейски учения, буквално се разпада пред очите на останалите традиционни евангелски изповедания. И това се случва, както поради неумелото ръководство от страна на руските мисионери, тъй и поради неподготвеността на първите петдесятни лидери – българи. Учредяването на СЕПЦ от Н. Николов цели именно изцеляване на църквите, излизане от духовната криза, туряне в ред на недовършеното. Именно последното не е желаел Стоян Тинчев, тъй като е бил убеден в “правотата” на първото.
Това прави “тинчевистите” да се отличават от останалите евангелисти по:
* крайните си разбирания,
* твърдението, че който не говори на чужд духовен език, не е спасен;
* разбирането им за пълна божествена предопределеност,
* миенето на краката при Господна вечеря,
* носенето на забрадки от жените,
* мъжете да си остригват главите и да носят мустаци,
* отказа да подават ръка на някой, който не е от тяхното общество,
* че само те са Божий народ,
* че отказват воинска клетва и носене на оръжие,
* че кръщават повторно такива вярващи, които преди това са били кръстени в Евангелска църква,
и пр.
Нежеланието им да се регистрират води до големи и продължителни конфликти с комунистическата власт. Те обаче устояват на гоненията и не само че не намаляват числено, но и относително се умножават.
Те изповядват двете тайнства – Господна вечеря и водно кръщение.
Богослуженията представляват продължително пеене на самобитни песни с фолклорна мелодика, изказване на пророчества, говорене на език и тълкуване на език, продължителен коментар на някоя или някои от вече изпятите песни, незадължителен прочит от св. Писание, и понякога проповед върху прочита. Ако посланието на пророка и на проповедника се разминават, то предимството е на страната на пророка, и пр. Съгрешилите или общувалите с вярващи от други църкви, за назидание се отстраняват от общение със светиите, докато не се покаят и не преодолеят гордостта си.
Тинчевистите свикват ежегодно нерегламентирани и импровизирани събори, на които присъстват стотици вярващи отвсякъде. Помежду им цари разбирателство, любов и желание да служат на Бога ревностно, така “както са го приели първоначално”.
Трудно е да се каже, че те имат йерархия, тъй като и ръкоположенията им са самобитни. Те признават две св. степени – дякон и презвитер, като преминаването на първата към втората е невъзможно.
По-известните служители са: дядо Стоян Тинчев – основоположник, апостол и пророк; баба Стефана Тинчева – пророчица, Димитър Славянски (Панков), Димитър Чомаковски, Павел Ризов, дядо Йото Етрополски, Стефан Аврамов, Георги Шаранков, Дженко Митов, Георги Врачански, Иван Колев, Иван Георгиев, Исус Пенчев, Васил Еленков, Борис Игнатов, Павел Игнатов и др.
По-големи общества са София, Плевен, Етрополе, Ботевград, Лом, Левски, Русе и др.
